Притчите

Вранко и Вранка стоели на клона на изсъхналото дърво и гледали бразилски сериал през прозореца на съседната къща.
-Жалко, че нищо не се чува! - оплакал се Вранко.
-Веднага се вижда, че не си романтик! - измърморила Вранка. - Истинският романтик въобще няма нужда от звук, той и без думи всичко разбира. Ето, ние от колко време живеем заедно, близо триста години, а кога за последно си ми се обяснявал в любов? Преди Първата световна!
Вранко започнал нервно да потропва с крачета по клончето, което дало на Вранка още по-голям кураж:
-Хайде, обясни ми се в любов! Сега!
Ако враните можеха да се изчервяват, Вранко така би и направил, но просто в оперението му липсвал такъв нюанс, така че той още по-нервно затанцувал по клончето.
А Вранка увлечено продължавала:
-Погледни славеите, по цял ден изнасят серенади на своите любими! Ето това е любов! Направо като на кино! Изпей ми поне една песен!
Вранко се замислил за секунда, след това разперил крила, вдигнал гордо глава и започнал:
-Гра, гра, гра!
Но не могъл да довърши песента си, защото го задавила старческа кашлица.
-Знаех си аз! - започнала отново да чете Вранка. - Нима това е истинска любов?! Цял живот никой една песен не ми е изпял!
Враната обидено изхлипала, обърнала се и се втренчила в прозореца, зад който телевизорът продължавал да показва бразилската история за любовта. Няколко минути царило мълчание. Хладният есенен вятър рошел перата на старите птици, а дъждът безпощадно ги обливал.
Но Вранка не можела да стои спокойно и първа нарушила мълчанието:
-Е, добре, да пееш не можеш. Пауните също не са силни в пеенето, но затова пък как танцуват за своите любими! Потанцувай за мен поне един път!
Вранко изтръскал капките дъжд от перата си, разперил опашка, запляскал с крила и започнал несръчно да стъпва напред-назад по старото, мокро клонче. В своя непохватен танц той няколко пъти подскочил и това движение станало фатално - клончето не издържало такова обяснение в любов и с трясък се пречупило. Гракайки от уплах, Вранко и Вранка прелетели на съседен клон.
-Сега не мога да гледам любимия си сериа-а-ал! - ревнала Вранка.
Вранко се опитал някак да я успокои, но безуспешно. Сълзите се леели от очите и в такъв неудържим поток, че чак предизвикали завист у дъждовните капки. Съседният клен съчувствено потупал Вранко с клончетата си, сякаш казвал: "Ех, старче, закъса го ти! Жената можеш да не я храниш, но пробвай да я лишиш от любимия и сериал и от проблеми няма да се отървеш!"
В края на краищата на Вранка и омръзнало да плаче или просто била осенена от нова "гениална" идея. Но все още хлипайки по инерция, се обърнала към Вранко:
-Ние вече не сме млади, смъртта не е далеч! Лебедите имат такъв прекрасен обичай: когато жената умира, мъжът се издига високо, високо в небето, след това прибира криле и като камък пада надолу. Ето това е любов! Ето това е вярност! Но хич не виждам как, когато аз умра, ти като камък ще паднеш до мен! Да направим така: аз ще легна на земята и ще се престоря на мъртва, а ти ще направиш като лебедите.
И без да чака отговор литнала надолу и се простряла на мокрите листа. Вранко я гледал разстроено и не знаел какво да направи.
В този момент от мазето на къщата се измъкнал проскубан котарак. Виждайки враната на тревата, той бавно започнал да се промъква към нея. Вече бил готов за финалния скок, когато изведнъж от небето върху него се стоварила черна топка и започнала ожесточено да го кълве. Това било твърде неочаквано за котарака и вместо да се сражава, той побързал да се скрие обратно в мазето си.
Вранко се приближил до Вранка и загрижено я попитал, наред ли е всичко с нея. Вранка, която пропуснала последната сцена, се надигнала от земята, пригладила пера и заявила:
-Край! Повече не може да продължава така! С кого живея аз?! Нито обяснения в любов, нито да рискува живота си за любимата! Утре летя за Бразилия!