Притчите

Някога, много отдавна в края на величествена борова гора, високо в планината в Германия имаше една малка къща. Тази малка къща, направена от дялани трупи, имаше само една стая и един прозорец. А от задната и страна – каменен комин, от който през зимата се извивше синкав дим.

Малката къща беше достатъчно голяма, за да приюти двама души, колкото и я обитаваха. Едната беше белокоса стара жена, толкова стара, че децата в селото мислеха, че се е появила на света заедно с планините и вековните дървета, които се извисяваха като великани зад гърба на малката къща. Лицето на старицата бе изпъстрено с дълбоки бръчки и ако децата можеха да разчетат тези линии, те биха им разказали множество истории за щастие, саможертва, любов, тревожно бдение край леглата на болни, спотаена болка, много дни на глад и студ, хиляди дела от безкористна любов към другите, но те, разбира се, не можеха да четат този странен почерк. Знаеха само, че е стара и сбръчкана и ходи прегърбена. Не се бояха от нея, защото на лицето и винаги имаше весела усмивка и намираше добра дума за всекиго. Заедно със старата жена живееше малко момиче на име Гретхен. То бе толкова мило и лъчезарно, че пътниците, които минаваха понякога край къщичката в края на гората, го сравняваха със слънчев лъч.

Зимата бе дошла и тежкият сняг бе откършил множество малки клонки от боровите дървета. Гретхен и баба и бяха на крак от рано сутринта. След скромната закуска момичето скочи и донесе стария вълнен шал на баба си, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата баба. Гретхен винаги настояваше лично да увие баба си в шала, като за целта се качваше на пейката и, след като я увиеше плътно, и даваше целувка за довиждане. После бабата се отправяше в гората да събира паднали клони и съчки. Когато събереше голяма купчина, ги овързваше здраво и ги отнасяше в селото, да ги продава за подпалки. С дребните монети, които получаваше срещу съчките, двете с Гретхен се препитаваха, а гората щедро ги даряваше с дърва за огъня, за да им е топло в лютата зима. През лятото в малката градинка зад къщата отглеждаха картофи, репи и лук. Складираха ги за зимата, а с малкото пари от продажбата на съчките купуваха овесени ядки за Гретхен и малко черно кафе за бабата. Месо не ядяха, то струваше твърде скъпо. Въпреки всичко баба и Гретхен бяха щастливи, защото се обичаха силно. Гретхен прекарваше доста време сама, докато баба и беше в гората или в селото. Тя се научи да пее като вятъра през есента, да чурулика като птиците през лятото, да танцува като сенките и да говори със звездите, които гледаше през малкия прозорец на къщата, ако баба и закъсняваше или бе твърде уморена да разговаря, след като се прибере.

Понякога, когато времето беше хубаво, бабата взимаше Гретхен със себе си до селото. Случи се така, че е едно от тези пътувания стана само седмица преди Коледа. Очите на Гретхен грейнаха, когато видя украсеното коледно дърво зад витрината на магазина, куклите, куклените къщи, вълнените овчици. Тя никога не бе имала играчка през живота си и най-обикновените от тях и изглеждаха възхитителни.

Вечерта, след като хапнаха печени картофи и Гретхен изми съдовете, защото баба и беше твърде уморена, малкото момиче взе столчето си, сложи го в краката на баба си, седна и положи ръце на скута и. Бабата знаеше какво означава това – че детето иска да поговорят. Затова затвори старата Библия, която четеше, и каза с усмивка:

– Е, Гретхен, слушам те.

– Бабо, Коледа почти дойде, нали?

– Да, скъпа, само пет дни останаха още, – отвърна бабата с лека въздишка. Но Гретхен беше толкова развълнувана, че не усети въздишката на баба си.

– Как мислиш, бабо, какво ще получа за Коледа? – взря се тя с очакване в лицето на старата жена.

– Ах, дете, дете! Няма да имаме Коледа тази година, твърде сме бедни.

– Но, бабо, помисли за всички прекрасни играчки, които видяхме в магазина днес. Със сигурност има достатъчно дядо Коледа да донесе по една на всяко дете.

– Не, миличка, тези играчки са за хора с пари, а ние нямаме.

– Добре, бабо, а може би някое от децата от големите къщи в селото би разделило играчките, които получи, с някое дете, което си няма нищо.

– Ах, милата ми, сигурна съм, че ти би подарила Коледа на всяко дете, но те не са като теб. Главите им са пълни единствено с мисълта за това, какво сами ще получат, и не мислят за никого другиго, освен за себе си.

– А, бабо, дали не може скъпият дядо Коледа да покаже на децата в селото как да правят подаръци, които не струват пари, и някое от тях да ме изненада за празника? – още по-ярко разцъфна лицето на момиченцето. – И, бабо, може ли утре да накърша пресни борови клонки и да ги занесе на стария, болен човек, който живее при мелницата? Така ще има аромата на нашата борова гора в стаята си за Коледа.

– Да, скъпа, стори това, което би направило Коледа светла и щастлива, но не очаквай нещо за себе си.

– Но, бабо, нима забрави ангелите, които възвестяват раждането на бебето Христос? Те са толкова любящи, че не биха пропуснали нито едно дете. Ще помоля звездите тази вечер да им кажат за нас. Знаеш, – добави Гретхен с въздишка на облекчение, – звездите са толкова високо, че трябва да познават много добре ангелите, които носят посланията на любящия Бог.

Бабата въздъхна и прошепна тихо:

– Бедното дете, бедното дете!

Но Гретхен обви врата на баба си с ръце и я целуна звучно:

– Ти не говориш достатъчно често със звездите, бабо, иначе не би била тъжна по Коледа.

След това затанцува из стаята, като завъртя полата си, за да покаже на баба си как вятърът е накарал снежинките да танцуват сутринта. Беше толкова сладка и смешна, че баба и се отпусна и се засмя.

Дните минаха бързо и дойде Бъдни вечер. Гретхен разтреби стаята, баба и я беше научила да е прилежна домакиня, и се отправи към гората. Подсвиркваше си като птичка, защото така и се чувстваше – щастлива и свободна като птичка. Щеше да има много работа днес, подготвяше изненада за баба си, но първо накърши елхови клонки, които да занесе на следващата сутрин на болния старец, който живее при мелницата.

Денят се стори къс на щастливото, малко момиче. Когато баба и се прибра грохнала вечерта, завари рамката на вратата украсена с борови клонки.

– Това е за добре дошла, бабо, това е за добре дошла! – завика Гретхен. – Цялата ни къща ти отправя коледен привет. Виждаш ли как клончетата карат врата да изглежда сякаш се усмихва и казва: "Честита Коледа, бабо, Честита Коледа!"

Бабата се засмя и целуна внучката си. Двете влязоха заедно, а вътре имаше още по-голяма изненада - детето беше украсило колоните на леглото и камината с борови клонки и гроздове от червените плодове на самодивско дърво, което придаваше на старата стая наистина празничен вид. Гретхен започна да пляска с ръце и да танцува из стаята и това сякаш я изпълни с музика за уморената стара жена, чието сърце се свиваше от мисълта за разочарованието, което ще изживее детето на следващата сутрин.

След като вечеряха, Гретхен примъкна столчето си до баба си и положи малката си ръчица на коляното и с молба да и разкаже отново за пристигането на бебето Христос на земята: как ангелите възвестили за това със своите чудни песни и небето се изпълнило със светлина, невиждана дотогава на земята. Гретхен бе чувала историята много пъти преди, но никога не се уморяваше да я слуша. И сега, в навечерието на Коледа, искаше да я чуе още веднъж.

Когато бабата спря да разказва, двете поседяха малко в тишина. После баба се надигна и каза, че е време да си лягат. Бавно свали тежките си дървени обувки и ги постави пред огнището. Гретхен ги погледа замислено известно време и след това попита:
– Бабо, как ти се струва, дали има някой в този огромен свят, който мисли за нас в тази нощ?

– Не, Гретхен, не мисля, че има такъв, – отвърна старата жена.

– Не, бабо, грешиш. Сигурна съм, че коледните ангели го правят. Сега ще взема една от твоите дървени обувки и ще я оставя отвън на прозореца, за да могат да я видят, когато минават оттук. Сигурна съм и че звездите ще им кажат къде е обувката.

– Ах, глупаво дете! Само се чудиш как да си причиниш разочарование. Отсега мога да ти кажа, че сутринта в обувката няма да има нищо.

Но Гретхен не искаше да чуе. Тя грабна обувката, отвори вратата и се протегна към перваза. Навън беше тъмно и нещо меко и хладно нежно целуна косата и лицето и. Гретхен знаеше, че вали сняг и надигна глава нагоре, за да види звездите, но тежките, снежни облаци плътно бяха забулили небето. "Няма значение, – каза си Гретхен, – звездите са там, даже да не мога да ги видя, а коледните ангели не се интересуват от снежни бури." Точно тогава силен вятър се изви около момиченцето, прошепвайки нещо в ухото му, устреми се нагоре и разкъса облаците, така че в тъмното, загадъчно небе проблесна любимата звезда на Гретхен. "Ах, звездичке, звездичке, знаех, че си там, даже и докато не можех да те видя! Ще прошепнеш ли на коледните ангели, че малката Гретхен много иска да получи коледен подарък и че, ако те имат един в повече, могат да го оставят в обувката на баба и на перваза на прозореца?"
След това детето се прибра в топлата стая. Отправи се към леглото и, казвайки вечерната си молитва, благодари на Бога, че е изпратил детето Христос на земята, за да научи хората на любов и милосърдие. Миг по-късно момиченцето вече спеше и сънуваше коледни ангели.

На следващата сутрин Гретхен се събуди в ранни зори от звука на песни, идващ откъм селото. Тя знаеше, че децата са се събрали да пеят коледни песни на главната улица. Гретхен скочи от леглото и започна да се облича толкова бързо, колкото можеше, като си припяваше междувременно. Баба и се обличаше бавно, но Гретхен вече бе готова и изхвърча навън, за да провери какво са оставили ангелите в старата, дървена обувка. 

Белият сняг беше засипал всичко - дървета, пътища, пасища и къщи. Целият свят изглеждаше като вълшебна приказка. Гретхен се покатери на големия камък под прозореца и нетърпеливо дръпна дървената обувка. Останалият сняг от перваза се изръси отгоре и, но тя не обърна внимание. Втурна се обратно в къщата, като пъхна малката си ръчичка вътре в обувката, докато тичаше. 

– Бабо, бабо! – закрещя тя от въодушевление. – Ти не вярваше, че коледните ангели мислят за нас, но те го направиха, те го направиха. Има една мила, малка птичка, сгушена вътре в обувката ти. О, не е ли чудесна!

Бабата дойде и погледна какво носи детето в ръцете си. Там имаше едно синигерче с пречупено крилце. Очевидно бе пострадало в снежната буря и бе намерило подслон в старата обувка. Бабата пое пиленцето от ръцете на Гретхен и умело превърза крилцето му.  После показа на внучката си, как да направи хубаво, топло гнездо за гостенчето и го сложиха близо до камината. А когато седнаха да закусват, го гостиха с трошици.

След това Гретхен отиде да занесе пресните борови клонки на стария човек, който живееше до мелницата. А на връщане се спря да разгледа коледните играчки на няколко деца от селото, които познаваше. Но не си пожела нито една от тях, а забърза обратно към къщи.

Когато стигна у дома, видя, че пиленцето е заспало. Скоро обаче то отвори очи, завъртя глава и каза, както само птица може да каже:
– Сега, моя нова приятелко, бих искало да похапна пак.

Гретхен го нахрани с удоволствие. После го подържа в скута си, нежно милвайкие сивите перца, докато то съвсем престана да се бои от нея. Същата вечер баба и я научи на една коледна песен и и разказа нова коледна история. Гретхен реши да разкаже една приказка и на птичето. То мигаше с очета и така забавно въртеше глава, че Гретхен се смя, докато и потекоха сълзи.

По-късно, докато се приготвяха да си лягат, Гретхен прегърна баба си и прошепна:
– Каква чудесна Коледа имахме, нали бабо! Има ли по-прекрасно нещо на света от Коледата?!

– Не, чедо, – отвърна старата жена, – не и за любящо сърце като твоето!