КЛЮЧЪТ НА МИЛОСЪРДНИЯ ВРАГ

Керванът вървял през пустинята ... Слънцето препичало. Златните пясъчни могили се губели в ослепителната далечина. Небето тънело в опалов блясък. Напред бялата криволичеща линия на пътя ... Всъщност път нямало. Като такъв изглеждали скелетите на загиналите камили. Кладенците останали назад и пилигримите взели със себе си вода за два дни. Едва на следващия ден щели да се доберат до оазиса с редки палми. Утринта все още в далечината се мержелеели чудни видения със сини води и сенчести гори. Сега даже и миражите изчезнали. Всичко замирало под строгия поглед на безпощадното слънце ... Унесено се поклащали ездачите, следвайки зад водача. Някой запял, но в пустинята и песента пада на душата със сълзи. И певецът тоз час млъкнал. Тишина ... Чувал се само равномерният шум на тънки крака, потъващи в пясъка и шепотът на копринени завески, зад които се криели от зноя смуглолики бедуинки. Всичко замирало, даже душата човешка! На пътя на кервана лежал умиращ арабин, положил завитата си в бял бурнус глава върху бездиханното тяло на коня ... Безстрастно преминавали покрай него камилите. Никой от хората даже не обърнал глава натам, където изпод бялата коприна остро и жадно ги следвал погледът на загиващия в пустинята... Вече целият керван го подминал. Само старецът, яздещ накрая, изведнъж слязъл от седлото и се навел над арабина.
-Какво ти е?
-Вода! - едва успял да прошепне умиращият.
Старецът погледнал след кервана - той бавно се движел в ослепителната далечина и никой не поглеждал назад. Вдигнал глава нагоре и оттам изведнъж му се присторило нещо, някакъв повей, проникващ в душата му ... Смъкнал меховете с вода. Отначало обмил лицето и устата на умиращия, после му дал да отпие глътка ..., втора.
Лицето на падналия се оживило.
-Ти си от рода на Омиадите.
-Да ... - отвърнал старецът.
-Познах по знака на ръката ти ... Аз съм от Ел-Хамидите. Ние сме смъртни врагове ...
-В пустинята, пред лицето на Аллах, ние сме само братя. Пий! Аз съм стар, ти си млад. Пий и живей ...
Умиращият жадно се прилепил към меха ... Старецът го качил на камилата си ...
-Тръгвай и разкажи на своите за мъстта на един от Омиадите.
-А ти?
-На мен, така или иначе, малко ми остава да живея.
-Да тръгнем заедно.
-Не бива. Камилата е малка, няма да издържи такава тежест.
Арабинът се поколебал. Но той бил млад, чакали го слава и любов. Мълчаливо седнал ... Спрял ...
-Имаш ли близки?
-Не, никого! - отвърнал старецът.
-Прощавай!
Останалият дълго гледал след него ... Той излъгал врага си. Старецът имал деца, но те се славели като храбри воини ... Вече не им бил нужен.
Керванът изчезнал в ослепителната далечина ... Слънцето препичало ... Небето тънело в опалов блясък. Старецът загърнал главата си в покривалото и легнал с лице към земята.
Минали няколко месеца.
Същата пустиня. Същите златни пясъчни могили. Същият керван се връщал обратно. Същите пилигрими взели в последния оазис със себе си вода за два дни ... Унесено се поклащали ездачите на уморените камили и изведнъж водачът спрял ...
-Какво има там? - посочил той в далечината.
Застигащите го пилигрими се вгледали с удивление в това, което сочел ... Там, сред безкрайните пясъци, се виждала зеленина. Източили се високи, горди палми, избуели храсти, а между тях бълбукал извор и веселият ромон на прохладните струи изпълвал тъмната, зловеща тишина на обкръжаващата пустиня ... Ярки цветя с нежно благоухание, като ласкав привет, срещали изнурените пътници.
До ручея лежало нетленното тяло на милосърдния старец. Вдигнали го, увили го в копринени покрови и го отнесли в оазиса на рода му.
Арабите казват, че новият извор избликнал дълбоко от недрата на земята по волята на Аллах там, където в пясъка паднали няколко капки вода от меховете на стария шейх. Бедуините наричат тоя чудесен оазис "Ключът на милосърдния враг".

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

1 Response to "КЛЮЧЪТ НА МИЛОСЪРДНИЯ ВРАГ"

  1. Лилия says:
    23 септември 2010 г., 9:39

    И аз познавам такъв човек.Окриля ме такава светлина.

Публикуване на коментар