Поколебах се какво да е тази сутрин ... Мислех да преведа още две легенди за гладиолите, докато не им е минал сезона. В крайна сметка реших да приключа с Ерих Кестнер. В друга негова книжка, която четох, докато си бях на село, открих тая поучителна история. Тя е от предговора, но не я публикувам за да ви информирам как се е родил романа "Трима мъже в снега". Фокусът отново е върху създаването на трайна и успешна връзка. :D
Макар че милионерите са излезли от мода, все пак главният герой в тази
книга е милионер. Вината не е моя. Ето как се стигна дотам:
Преди няколко месеца приятелят ми Роберт и аз отпътувахме за Бамберг, за да видим тамошния конник
. Бамбергският конник.
Младата специалистка по история на изкуствата Елфрида беше дала на
Роберт да разбере, че ще се омъжи само за човек, който е виждал
Бамбергския конник.
Дадох във връзка с това един отличен съвет на моя приятел. Ако беше го
взел присърце, щяхме да се отървем по-евтино. Но той се възпротиви.
Човек не бивало да бие жена си преди сватбата. Остаряло схващане, както
ще признае всеки. Но той държеше на него. Пък и в края на краищата
годеницата беше негова, не моя.
И така, отпътувахме за Бамберг.
(На това място бих искал предварително да уведомя читателя, че през
време на нашето отсъствие специалистката по история на изкуствата
Елфриде се сгоди за един зъболекар. Впрочем той също не беше виждал
Бамбергския конник. В замяна й ударил една хубава плесница. Това нещо,
струва ми се, го наричат духовна компенсация. И после Елфриде се обесила
на врата му. Такива са жените. Но тогава ние все още не знаехме това.)
В нашето купе седеше възстар човек. С камъни в жлъчката. Не че му личеше
отвън. Но ни го разправи. Той изобщо приказваше твърде много. И преди
да стане след Лайпциг, за да иде да пие чаша кафе във вагон-ресторанта,
ни разказа с всички подробности онази истинска история, която ще
представлява съдържанието на настоящата книга и чийто главен герой — щем
не щем — е милионер.
Когато възстаричкият господин напусна купето, Роберт каза:
— Впрочем отличен материал.
— Ще напиша по него роман — отвърнах аз.
— Лъжеш се — рече спокойно той. — Романът ще напиша аз.
Измерихме се строго с погледи. Сетне аз властно казах:
— По материала аз ще напиша роман, а ти — драма. Материалът е подходящ и
за двете цели. Освен това по обем пиесата е два пъти по-малка, от един
роман. Сам виждаш, че ти мисля доброто.
Не. Да съм бъдел тъй добър да напиша пиесата аз.
Не. Аз не съм разбирал нищо от пиеси.
Това било вярно, но не представлявало никаква пречка.
Замълчахме. Сетне приятелят ми Роберт каза:
— Ще хвърлим монета. Аз залагам на „тура“.
И хвърли монетата. Тя падна на пейката.
— Ура! — извиках аз. — „Ези“!
— Само че бяхме забравили да се споразумеем предварително кое какво щеше да означава.
— Да повторим опита — предложих аз. — Който спечели, ще напише романа.
— Този път аз избирам „ези“ — каза Роберт. (И той като всички си има своите недостатъци.)
Подхвърлих монетата. Тя падна на пода.
— Ура! — извиках аз. — „Тура“!
Дълбоко опечален, Роберт втренчи поглед навън през прозореца.
— Трябва да напиша пиеса — промълви той.
Почти ми стана мъчно за него.
Тъкмо тогава възстаричкият господин с камъните в жлъчката се върна в купето.
— Един въпрос, господине — рекох аз. — Възнамерявате ли да пресъздавате в
художествена форма историята за милионера? Какъв сте по професия?
Той отговори, че търгувал с птици. И нямал намерение да пише книги, нито пиеси. А възможно било изобщо да не го бивало за това.
— Тогава ще го сторим вместо вас — заявихме ние.
Той ни благодари. Малко по-късно запита позволяваме ли му да разказва
тая история и занапред както досега по купетата на влаковете.
Казах:
— Позволяваме ви.
И той благодари още веднъж. На следната спирка слезе. И когато влакът потегли, ни махна за сбогом.
* * *
След като огледахме подробно Бамбергския конник, ние се върнахме в
Берлин. На Анхалтската гара стоеше специалистката по история на
изкуствата Елфриде, която ни представи новия си годеник. Роберт беше
покрусен. Зъболекарят каза, че му дължи реванш и ни покани на чашка.
Годеницата си изпрати вкъщи. Мястото на жената било при семейното огнище
— каза той строго. Елфриде спомена нещо за еволюцията в брака и за
цикличния поляритет. Сетне се качи в автобуса. А това беше главното. Щом
като една жена слуша, разрешава й се дори да е образована.
Ние тримата слязохме в една от подземните кръчми и след четири часа се
бяхме нарязали до козирката. Спомням си още само, че обещахме на
зъболекаря да хвърляме цветя на сватбата му. Тогава той се разплака с
глас.
По-късно се разрева и Роберт.
— Аз трябва да пиша пиеса — пелтечеше той. — А зъболекарят ще се ожени за Елфриде и дори не е помирисвал Бамбергския конник.
— Ти си направо късметлия — не му остана длъжен зъболекарят.
После отмъкнахме Роберт у дома му. Приготвих му хартия и молив, за да може на другата сутрин незабавно да се залови с пиесата.
„Превъзмогни болката си, о, Роберт, и се отдай на творчество“ — написах му на една бележка. Нищо повече.
Ние, хората на изкуството, сме студени, коравосърдечни натури.
* * *
Много време изтече оттогава. Зъболекарят се ожени за Елфриде. Роберт написа пиесата. А аз — романа.
На драго сърце бихме посветили творбите си на господина с камъните в
жлъчката. Че нали нему дължим темата. Но тогава, във влака, забравихме
да го питаме за името. Затова:
Многоуважаеми господине! Ако видите пиесата на Роберт или прочетете тази
книга, спомнете си, молим ви, с благоволение за нас. И ако някога
научите пак някоя хубава история, пишете ни чисто и просто една
картичка! Нали?
Човек толкова рядко има собствени хрумвания. Ще ви посетим у дома Ви.
П. П. Естествено пощенските разноски поемаме ние.
Втори предговор на "Трима мъже в снега" от Ерих Кестнер
Публикувано от
Gloxy-Floxy
