Притчите

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.

- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.

- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...

- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!

Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.

Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:

- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.

Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.

Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:

- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.

Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).

В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.

В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:

- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.

Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.

Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :

- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.

Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.

Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.

Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?

В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.

Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.

Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:

- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?

- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?

- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.

- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!

И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:

- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.

- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?

- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.

А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.

През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.

Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:

- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!

И пришъпна на ухото му:

- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.

Силите го напускаха.

Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:

- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Николай Райнов